Благоевградчанката Мария Лалева: Растем в изпитания, така сме орисани, човек, за да се смее, трябва много да е плакал

0

Мария Лалева е родена на 17 юли 1969 г. в Благоевград. Живее в София. Омъжена. Има един син. Първо завършва Езикова гимназия с френски език, после макар да пише поезия от дете завършва висше икономическо образование. За първи път читателите се срещат с поезията й през 2013 г., когато излиза дебютната й стихосбирка „Личен архив“. Романът й „Живот в скалите“ все още е сред най-обсъжданите и най-четените произведения от родната литературна сцена. Миналата година тя издаде и втория си роман „Пасиансът на Архангелите“.

Тя е сценарист на филма „Дамасцена“.

За четвърти път през 2022 г. She`s The ONE отличи онези уникални жени, оставили своя отпечатък по нашето съвремие, но получили в замяна своите лични белези. Те са далеч от суетата, мълчат по-шумно, отколкото говорят, погледите им са категорични и честни, а осанката им – впечатляваща. Каузите им са близо до идеалите ни. Самите те са сякаш на крачка от съвършенството. Стигнали са толкова далеч именно заради собствените си несъвършенства… Една от тях е най-продаваният български автор в последните три години Мария Лалева.

Книгата й „Живот в скалите“ е най-продаваната книга на десетилетието. Нарежда се в топ 10 на читателите като единственият български автор в тази класация. Пред Dir.bg Мария Лалева сподели своята лична история на предизвикателства, болки, ад, рай, лъжи и истини и ни разкри кога светлата страна на човешкия свят ще пребори тъмната…

Тя има комфорта да се крие умело зад името си, което е сред най-разпознаваемите в България в наши дни, повече дори от лицето й. Правим си извода от разказа, който ни споделя за група тийнейджъри – на около 15 години от миналото лято. Две от момичетата сред летовниците четат на хавлиите си на плажа на къмпинг „Юг“ една и съща книга – „Живот в скалите“ на Мария Лалева.

„А ние, с приятелка, на хавлиите при скалите на малкия плаж. Смеем се с нея при вида на тази гледка, а аз й казвам „Тихо сега! Нека си четат!“. Обаче нея я човърка. Мина покрай тях, на път за барчето, и им каза: „Ако искате автограф – идете при синия бански една кърпа по-надолу, там е авторката Мария Лалева. И тези деца като се изсипаха… С тефтерчета, листчета, обаждаха се на сестрата на едно от тях от Русе, снимахме се, писах и на нея послание …“, смее се Мария.

Никога не е мечтала да бъде писателка. Дори за секунда. В ранното си детство е искала да бъде пианистка. И нищо друго.

„На 6-годишна възраст започнах да свиря на пиано и познавах нотите преди буквите. Много дълго време пианото бе единственото, което ме вълнуваше. Училището беше лесно за мен. Бързо се справях. Но музиката беше тази, която бе истинската ми мечта. Около четиринадесетата ми година ме оперираха и след тази тежка интервенция се оказах с ограничено действие на китката на дясната ръка. Повече никога нямаше да мога да свиря! Така приключи музиката за мен и това пиано, моето, го оплаках като жив човек. Върху него си пишех домашните, пак там страдах кротко за това, че не мога да изсвиря любимите си мелодии. Много е ужасно усещането за едно дете на прага между юношеството и детството да загуби изведнъж и необратимо цялата си представа за това с какво ще се занимава“.

Казва, че има нещо вярно в клишето, че Господ щом затвори една врата, отваря друга.

„Трябваше да заместя пианото с нещо друго, да запълня празнотата. Тази болка лекувах с писане. И това, че пишех добре, нищо не означаваше все още за мен. Завърших „Икономика“, трябваше да имам професия и изобщо бях тръгнала по един регулиран път, избрах един стандартен живот, докато един ден си казах, че това не е моят път“, споделя писателката.

Твърди, че пише за един-единствен читател.

„Това съм аз. Искам след 2 или 3 години, когато прочета „Пасиансът на Архангелите“, както сега за първи път чета „Живот в скалите“ след излизането му преди три години, да видя не толкова автора на тази книга. Искам да видя героите, историята. Авторът няма значение“, казва тя.

До ден днешен не се осмелява да нарече себе си писателка. За нея писатели са Достоевски, Маркес, Йовков, Булгаков, Казандзакис…

„Какви сме ние та да се слагаме там, в тази категория?! Ние пишем. Аз съм човек, който пише и когато ме нарекат „писател“, ми става тревожно. Историята ни е дала летва. Много висока летва. Гореспоменатите са писали преди 50, 100, 200 години. Когато и нас ни четат след 200 години, нека ни наричат, както искат. Сега ние сме пишещи хора, които са имали възможност да бъдат издадени. Ако ти си читател и ти харесва, вземи си книга, ако не ти харесва – недей. С книгите си казвам на читателя „Аз дотук съм стигнала с писането си. Следващия път може да стигна по-напред, но може и да „назадна“, се шегува Мария. „Аз мисля, че писател е титла, която не се дава нито от критиката, нито от читателя в момента. Тази титла я дават времето и читателят след 50 години“, казва Мария Лалева.

Говори както пише – емоционално и честно. Книгите й са безспорни бестселъри и докато я слушам, се замислям, че може би е огромна гордост за нас, българските читатели, да живеем в едно и също време с автор класик. Не събирам смелост да й го кажа, защото знам, че ще отговори да оставим на времето оценките и етикетите. Но е факт, че литературата ни се развива в различна посока благодарение на хора като Мария Лалева, които пишат красиво, мъдро, неподражаемо. Предизвикателно.

Отвъд историята на деня и далече от драмите на миналото.

„Има я тази свобода в момента. А да имаш свободата да пишеш, дори да бъде творчество, което някои определят като литературен “мейнстрийм,“ е по-важно от етикетите. Мен критиката не ме долюбва особено, но това не е драма за мен. Най-важен ми е читателят – как реагира на написаното, какво е усетил, какво у него е трепнало“, казва тя. Защото героите на Мария Лалева са истински хора с реални съдби. Двете майки – главни героини в новата й книга „Пасиансът на Архангелите“ всъщност са почти реални прототипи. И майка Христина, която е стигнала до вратите на манастира, и Юстина, чийто образ е изграден върху историята на човек, който макар да не е преминал през чак такива драматични препятствия в истинския си живот, са имали доста трънлив път.

В „Пасиансът на Архангелите“ Мария Лалева засяга една много силна тема – темата за онази връзка в живота на всеки един от нас, която е от най-важните в дните ни – тази с майката.

„Майка“ е духовна категория. Ние някак си акцентираме прекалено върху физическия аспект на майката – върху нежността и грижата, върху това да износиш едно дете, да го родиш в болка, безсънните нощи в отглеждането му… Това е само едната част от майката. Другата част е много по-отговорната. В ръцете ти застава един човек, една Tabula Rasa (бел.ред. – латински израз, който се отнася до епистемологическата идея, че индивидите се раждат без вградено умствено съдържание и следователно всяко знание идва от опит или възприятие), върху която майката започва да пише. Много често се случва в човешкия живот така, че майката да натоварва детето си с нейните лични травми, да му предава своите комплекси и да налага собствените си ограничения върху него. Но както е казал Вазов – „ти два пъти ми майка беше“ – ето това е голямата заслуга на героинята ми Юстина. Величината на Юстина в тази книга е, че тя, макар да не е родила децата, за които се грижи, се оказва голямата майка. А това, че завещава тайната си на истинската им майка с думите „просто чуй майката в себе си“ е свещеният акт в тяхното общуване. Може би точно тази сила приближава женската енергия до Божията способност да създаваме живот и после да му дадем свободата да бъде своя собствен избор“, разкрива замисъла си авторката на книгата.

Всъщност нейната майка също е муза за женските образи в книгите на Лалева.

„Моята майка първо я има в името на една от героините. Кръщелното име на моята майка е Екатерина, църковното. Обожавам го! В това име има мелодия, то има ритъм. Толкова е красиво! Другото, което съм взела от нея, е силата. Майка ми е най-силният човек, когото познавам. И тази сила, която носи Юстина, е вдъхновена от нея. Тази неспособност да се предадеш, да се огънеш… Има такива хора под това небе. Те просто са силни“.

Синът й също е кръстен на майка й. А Лалева никога няма да забрави един личен момент, в който си дава сметка за извора, от който има щастието да черпи.

„Когато правихме погача за 40 дни на сина ми, всички го орисаха как ли не. Но майка ми го нарече с думите: „Бабенце, може да не си най-красивият, може да не си най-умният, но винаги да блестиш!“ Толкова е красиво! И сега, като си спомня този момент, все още се вълнувам. Тя го нарече винаги да има физиономия! Да има характер. Да е нещо, което тълпата няма да повлече – и това е много силно!“

Характерност. Физиономия. Честност. Самата Мария Лалева блести с точно тези свои качества.

Силните жени са най-слабите жени!

Има противоречие в това твърдение, но няма как да разбереш колко си силен, ако не се сринеш. Ако не загубиш. Ако не те предаде близък човек. Ако не те излъжат. Ако всички тези неща не ти се случат, тоест, ако не минеш с махалото в тъмната част на живота, ако не понесеш горчилката му – няма да израснеш. И точно тук е големият въпрос, когато се случи нещо тежко. Когато попаднеш в такава ситуация, твой избор е какъв ще излезеш! Много често не контролираме ситуациите и е хубаво да се научим да не се и опитваме. Добре би било да се доверим на съдбата, защото тя понякога ни сблъсква с болест, с предателство, с раздяла единствено и само за да открием тази светла част в себе си, която ще ни спаси, която ще ни помогне да преминем като феникс през това изпитание“, казва тя.

Растем в изпитания, така сме орисани!

И тук идва същността на смирението. „Да приемеш, че така стоят нещата, да се опиташ да виждаш след раната, да си „преведеш“ смисъла на болката. Както съм написала и в „Пасиансът на Архангелите“: „Забравил си, че ангелът понякога се появява на пътя ти с нож и твоята задача е не да гледаш с ужас острието, което ще те разреже, а да се довериш на това, което идва след раната. Да вярваш, че ако нещо лошо ти се е случило, то е защото трябва да преосмислиш нещо в себе си. То е силата да се пребориш с желанието да отмъстиш, да въстанеш срещу онова чисто човешко, диктувано от егото желание и дори вътрешна потребност да отговориш на удара, да накажеш, да има възмездие. Не е твоята човешка задача тая“, категорична е писателката.

Човешката задача е да разбираш с всеки изминат ден колко си голям. Какво е вложила природата в тебе. Какви неимоверни качества Вселената ти е дала. Това е голямото човешко предизвикателство, смята Мария Лалева. Връщаме се на силните образи в книгите й, станали известни преди да са издадени. Цитати от черновите обикаляха социалните мрежи и се превърнаха в показно за това как звучат мислите ни, страховете ни и уроците ни. Говорим си за актрисата Неда Спасова. Единодушни сме, че носи нещо от Невена Коканова в себе си. И научаваме как Неда се е превърнала в муза на Мария Лалева.

„Всички казват, че „Живот в скалите“ е по-трудният за филмово заснемане мой роман. Обаче аз не мога да започна да пиша, без да имам определено лице за героя, който ще изиграе ролята в евентуален филм. Неда Спасова беше лицето, което си представях, когато пишех Марина от „Живот в скалите“. Снежина Петрова бе лицето на Луиза. Стефан Данаилов беше Михаил. Досьо Досев, благодарение на когото изобщо започнах да пиша тая книга, е Демир. Най-интересното е, че нямам лице за големия Павел. И затова той има само гръб, няма лице. Не е описан в самата книга, защото аз не си го представях. Той беше емоция, беше детето, което изведнъж порасна и започна да разказва. И което аз не успях да нарисувам с лице на възрастен. Не можах да си го представя пораснал. Той остана онова дете, което блъска с голи ръце по скалите и вика: „Мамо, отвори ми!“. Той си остана в съзнанието ми толкова малък, колкото е. Баба Настасия също е човек без лице, а всъщност тя носи всички лица. Жена без възраст…“, разкрива писателката.

В разговора няма как да пропуснем да споменем голямата артистка Татяна Лолова…

„След като прочете „Живот в скалите“, Лолова ме попита: „Добре, Лалева, защо си направила една книга, в която няма роля за мен. Аз искам да играя Демир“. Толкова й беше мерак да играе Демир… Обещах й в следващата книга да направя образ за нея. И тя ме помоли: „Нека не е смешен. Моята мечта винаги е била да изиграя драматична роля“. И когато започнах да пиша Юстина от „Пасиансът на ангелите“, ако ви прави впечатление, аз съм описала точно Татяна Лолова. Бях й обещала, че ще направя нещо, което тя да играе – със сините очи, с по детски рошавата коса под шапката… Когато пишех началото на книгата, си я представях как се катери трудно нагоре по хълма заедно с кучето“.

Докато пише за Юстина, Мария Лалева е в Созопол. Малко преди да замине се чуват за последно с Татяна Лолова.

„Не си видя ролята. Нейната драматична роля. Малко хора познаваха наистина Лолова. Тя, когато харесваше някого, наистина го харесваше. Когато не го харесваше, не се колебаеше да го покаже. Не бе човек, който да тъне в лицемерие. Веднага „рендосваше“ със змийска усмивка и след това ми казваше с каменно лице и дяволчета в очите: „Ама каква съм Добринка Добринкова“. Общуването с нея бе неповторимо изживяване, школа, училище за мен. Особено когато пътувахме покрай „Лолова чете Лалева“ в страната и чужбина. Много неща съм научила от нея. Юстина е Татяна със сините очи, с чувството за хумор и с онази дълбочина, която актрисата невинаги успяваше да скрие зад вечната усмивка. Човек, за да се смее, трябва много да е плакал. Да е разбрал целебното свойство на сълзите.“

Плаче ли често Мария Лалева?

„Да, и на книги, и на филми. Не си крия сълзите и те не бива да се крият. Не е хубаво човек, когато е тъжен, да му налагат „да се стегне“. Трябва да минем през тъгата като Христос през пустинята. Защото няма нищо по-страшно от такива подтиснати сълзи, които после изреваваш накуп, с лихвите. Те дълбаят. Тъгата е лечебна и докато не се научим на това, че ние сами викаме тия тъги и болки, няма да стигнем много по-далече от мястото, на което се намираме в момента като човеци. Това трябва да видим сега – че тъгата, предизвикателствата, болестите ни лекуват“.

Оказва се, че несъвършенствата са най-силните ни страни. Така, както тази година събитието She`s The ONE минава под мотото: (НЕ) Съвършените. Оксиморон, носещ двата полюса в себе си, които за разлика от магнитите не се отблъскват, а се прикрепят към душите ни.

„Много съм нетърпелива. Това е едно от моите несъвършенства. Вярвам, че несъвършенствата трябва да се признават, защото са като дявола. Дяволът е силен, докато не си го разпознал, докато не го наречеш, докато не го посочиш, докато не му дадеш име. В момента, в който го разпознаеш – той става по-слаб от теб. Същото е и с недостатъците. Същото е с всички кусури, които си имаме. Аз съм нетърпелива. Нетърпението е белег за незрялото его. То те кара да искаш да видиш моментално резултата. Докато търпението е най-великият път на израстване след любовта. И всъщност аз на този път в момента съм стъпила – уча се на търпение“, споделя Мария Лалева.

За нея търпението не е просто самодисциплина, не означава да си налагаш ограничения. Търпението е доверие. То е онова, което те кара да преосмисляш себе си назад във времето. Защото иначе няма как да продължиш напред, без да си осмислил онези стъпки, които си изкуцукал с изкълчен глезен. С изкълчена душа.

„А доверието е онази стъпка, която те кара да се повериш без колебание на живота и съдбата, на другия, на себе си. Ако ти притежаваш по-голяма доза доверие в мирозданието, в човека до теб и в себе си, ти няма да си нетърпелив. Ти ще знаеш, че ако нещо не се случва сега и по начина, по който искаш – или му е рано, или му е късно. Но със сигурност не му е времето. Ето това е нещото, което аз прозрях. И разбрах, че нетърпението обикновено процъфтява, когато имаш малко вяра и не си се доверил на Вселената, на Съдбата… На Душата си не си се доверил…“.

Не вярва, че писането спира времето и годините. Външният вид и това как изглеждаш има значение за теб до един определен момент, смята Мария Лалева. Моментът, в който си социално животно в социалните мрежи.

„В този виртуален свят ти казват, че трябва да си 1,80 см висок, да тежиш 46 кг, коремът да ти е вдлъбнат… Ако си жена, да носиш 34-36 размер… Това продължава общо взето, докато работи оня неотменим инстинкт за възпроизвеждане. Докато надделява физическото и комерсът. Когато се отдръпнеш от социума, външният вид няма кой знае какво значение. Установила съм, че плюс/минус 5 години или плюс/минус 5 килограма нямат значение за онзи, на когото му е писано и му е дошъл мигът да те обича. И той ще те обича такъв, какъвто си, но най-вече ти ще се обичаш такъв. Което е по-важно. Защото специално при жените, като качим няколко килца или се появят три абсолютно закономерни бръчки, започваме да им се ядосваме и излъчваме това:

„Аз вече не съм този търговски продукт, който ще се хареса!“.

Това, категорична е писателката, не е вярно. Хората те харесват толкова, колкото ти харесваш себе си. Затова и Демир на Мария Лалева казва на Михаил в „Живот в скалите“: „Ти си прекрасно несъвършен“. Ето това е усещането, с което писателката иска читателите да затворят и тази книга, и „Пасиансът на Архангелите“. Да, аз не съм съвършен според мерките и теглилките на социума и комерса.

„Аз съм съвършен поради една единствена причина: В мен има божието и човешкото в красива хармония и равновесие. Когато се наруши това равновесие, тогава започваме да се пропукваме. Тогава започваме да мислим, че не сме достойни да сме обичани. Оттам идва големият проблем. Ние непрекъснато търсим някакви причини – дали вменени от родители, модели, общество, училище или нещо друго… Имаме скала за всичко, дори за оценките за знание, абсолютно неверни понякога. Имаме скала за гръдна обиколка, талия и т.н. Скала за успех. Разделили сме нещата на мъжки и женски, а всъщност не разбираме, че всеки от нас носи и двете енергии в себе си. Нарушаването на тази енергия е нещото, което ни прави нестабилни“, казва Мария Лалева.

Свикнали сме да казваме, че емоционалните хора са неприемливи. Налага ни се понятието „емоционална интелигентност“.

„Аз приемам това определение единствено и само като способността да преценяваш кое ти вреди и кое не. И този контрол върху емоциите, той не идва с книги. Той не идва с техники. Той идва в мига, в който избереш ти да създаваш реалността, а не тя да влияе върху теб. Емоцията е реакция на нещо отвън, а креативността е израз на нещо отвътре, което носиш“. Креативен и реактивен имат само една буква и цяла Вселена разлика! Защото креативният човек си казва: „Да, навън е война. Да, всеки момент ще падне бомба“, „Да, има протести“. „Тези са жертви, онези са агресори“. Но в мига, в който си кажеш, че единствено от теб зависи как ще реагираш на всичко това, какво можеш ти самият да направиш в ситуация, която не е под твой контрол – ето тогава си емоционално интелигентен. Когато в един конфликт можеш да направиш не една, а две крачки назад, за да съумееш да видиш как се е стигнало до този конфликт, да стигнеш до елементарната обективност за ситуацията и едва след това да вземаш страна или да не вземеш. Това не означава неутралитет или индеферентност. Това означава обективност. Честност. Означава, че ти можеш да мислиш и си си направил труда да не крещиш неподготвен и невеж. В обществото всяка една страна в конфликта ще ти вменява чия страна да вземеш, за да си от „добрите“. Това е страшно примитивно и ако се поддадеш, означава, че не си дорасъл до оня миг, в който да си способен да живееш без очаквания към другия, че все още имаш безумната претенция да налагаш мнението си безпардонно, че все още се чувстваш толкова истерично прав, че да предявяваш претенции към изборите на друго човешко същество. Не. Остави човека да си извърви пътя. Той може и да вземе твоята страна, но да му е нужно повече време. Това не означава, че той е лош или глупав.

Означава, че ти си нетърпелив.

The post Благоевградчанката Мария Лалева: Растем в изпитания, така сме орисани, човек, за да се смее, трябва много да е плакал appeared first on Начало.

Източник – Региона БГ: Благоевградчанката Мария Лалева: Растем в изпитания, така сме орисани, човек, за да се смее, трябва много да е плакал

      

Share.

About Author

Comments are closed.

Партньори: Вижте Изработка на сайт с респонсив дизайн | Unproof СЕО Оптимизация