Тихият бунт на гневните мъже и жени, които не могат да се примирят с живота в България

0
Българите зад граница са най-малко около милион – милион и половина според най-консервативните неофициални изчисления. В същото време тази значима и жизнена част от обществото рядко присъства с живота, проблемите и размислите си в българското публично пространство. Освен в два случая – около избори и покрай статистиката на БНБ за паричните потоци от българите в чужбина към България (които в годините преди пандемията надвишаваха преките чуждестранни инвестиции у нас!).

Разбира се, колкото е голяма палитрата от хора, толкова са различни житейските ситуации и гледните точки. Но това, което със сигурност обединява всички тези хора, прекарали по-малко или повече време зад граница, е, че отвън те имат шанса да видят по-ясно не само проблемите на България, но също и възможностите за това как тя да стане такава, каквато може да бъде. У повечето сравнението между живота вътре и вън води до много силни усещания, особено в началото – от носталгията по родното до гнева защо страната толкова бавно напредва към добрия живот.

Братята Пламен (вляво) и Борислав Вълови работят в британския телекомуникационен сектор. Снимка: Личен архив

„Когато живееш вътре в страната, понякога не можеш да осъзнаеш точно къде и колко големи са проблемите“, споделя Борислав Вълов. Той живее в Кардиф и е един от над 250-те хиляди българи, получили статут на уседналост във Великобритания след Брекзит. Непримиримостта към сегашното състояние на живота в България го вълнува всекидневно и се прокрадва неизбежно дори в случайните му разговори с колеги и приятели.

Във Великобритания той се справя добре – има малък собствен бизнес в сферата на високотехнологичните услуги. С брат си Пламен Вълов и свои колеги българи работи като контрактор на големите телекомуникационни компании за изграждане и поддържане на 5G мрежи. Убеден е, че не може да постигне същото в България.

„Не си представям в България как някоя голяма компания ще ни приеме на сериозно, ще говори с нас като равностойни партньори, ще е готова да плати за нашите умения достойна цена и ще ни каже: „Момчета, хайде да работим заедно“, споделя Борислав.

Той до такава степен не вярва, че може да бъде успешен в България, че дори не е сигурен дали би опитал да води подобни разговори. Най-голямата болка на него и на колегите му са пречките именно пред малкия бизнес в страната, особено в сферата на услугите.

Това, че в момента се справя добре зад граница, не е особена утеха за 34-годишния Борислав. Той е дълбоко несъгласен с идеята за индивидуалното спасение, което предполага всеки да решава проблемите си поединично. „Кой може да бъде щастлив, ако той е добре, има хубава работа и приятно жилище, но хората около него не могат да си платят наема или да заведат детето си на море“, пита Борислав. Спасяването поединично според него не е продуктивен подход за хора, които искат да живеят заедно в модерно общество.

Брат му Пламен също е изпитал на гърба си разочарованието да рискуваш като предприемач в България. В продължение на години е имал бизнес с окабеляване и изграждане на мрежи, който приключва злополучно – с натрупване на фирмен дълг. Това кара телекомуникационния инженер да напусне страната и да се установи първо в Германия, където работи 4 години. От 2016 г. е във Великобритания, където се чувства на мястото си. Има желание да се установи на Острова, където най-много го привлича фактор №1, който му е липсвал в България – „спокойствието“. „Спокойствието, че когато работиш, не се притесняваш как ще си платиш сметките, че имаш права, че имаш известна предвидимост за бъдещето, че можеш да разчиташ на държавата и институциите“, казва Пламен. Чувства се отчужден от България, не може да повярва, че МВР все още издава паспорти по „първобитни“ процедури, докато цялата бюрокрация във Великобритания е пренесена в мобилния телефон.

Докато българският бизнес се задъхва за висококвалифицирани кадри, родните специалисти като Пламен Вълов работят зад граница. Снимка: Личен архив

Единственото много слабо място на Великобритания според него е извънболничната помощ. „Не може да чакаш с малко дете по 4-5 часа в спешното отделение, за да му вземат кръв, и накрая да му предпишат парацетамол. Имам чувството, че парацетамолът тук е пенкилер – от каквото и да боледуваш, получаваш само това“, споделя Пламен.

Максимилиян Михайлов, който също е старши специалист в телекомуникационния сектор в кралството, е още по-критичен. На моменти констатациите му поглед изглеждат черногледи, но зад тях всъщност стои дълбоко разочарование и гняв, породени от не един и два опита за достоен живот в България.

Максимилиян Михайлов е гневен заради качеството на живота в България. Снимка: Личен архив

За Максимилиян несправедливостта и корупцията в България прозират от сравнението с няколко на пръв поглед много елементарни примера от живота във Великобритания. „Как е възможно олиото в ASDA да струва 1.75 паунда (около 4 лв., б. р.), а в София да е около 6 лв.? А защо българската лютеница, която се продава на щанда за екзотична кухня на същия магазин, е на цена като тази в София, след всички транспортни разходи и разлики в заплатите“, пита мъжът. Действително, чувствително по-ниските цени на храните в много британски градове (не само спрямо заплатите, но и в абсолютна сума) на фона на тези у нас са една от първите значими разлики, които правят впечатление. По-ниският ДДС и различните данъчни системи в двете държави не са достатъчно убедително обяснение, смята Максимилиян.

Според него другата дълбока несправедливост към българското общество личи в „качеството“ на пътната мрежа, което получава, срещу огромните средства от бюджета, отделени в тази сфера през последното десетилетие. „Не е възможно третокласна пътна мрежа във Великобритания да изглежда по-добре от българските магистрали“, смята специалистът.

Сънародниците в чужбина искат да не се краде от поръчките за строителство и България да има качествена пътна мрежа като истинска модерна държава. Снимка: Пламен Вълов

Максимилиян е убеден, че подобни, на пръв поглед битови въпроси, показват колко нечестно се отнася политическата класа в България към обикновените граждани, и затова според него те трябва да й бъдат гневни по примера на „жълтите жилетки“ във Франция.

Не по-малко критична към живота в България е и Елена. Управител на пицария и самотна майка на две вече пораснали деца, тя се чувства по-добре на британска почва, където живее и работи от над 10 години. Усещането й е, че в България не би се справила толкова добре като самотен родител в сравнение с Бристол – града, в който живее. Причината е ясна – Великобритания предоставя много по-осезаема подкрепа на самотните родители в сравнение с България, където практически такава отсъства. Докато самотна майка в София няма най-елементарна подкрепа като например допълнителни точки при записване на дете в детска градина или в училище, то в Бристол общината помага не само с наема на жилището, но и с евентуалната му покупка в бъдеще от майки или бащи в подобна ситуация. Неслучайно в съседство на Елена при добри битови и социални условия живее самотна майка на пет деца – нещо, което изглежда почти невъзможно в България.

Елена разказва колко голяма роля в живота във Великобритания има местната власт – „каунсъла“, както я наричат българите там. От нея зависи голяма част от социалната подкрепа, много от таксите, глобите и куп битови въпроси, поради което властта в страната се усеща много по-близо до хората.

В момента децата на Елена – млади хора на 17 и 23 години, едновременно работят и учат и се чувстват добре в британското общество. Майката е изключително благодарна за възможностите за добро образование на Острова, които стимулират младото поколение да развива потенциала си в различни сфери, при това „напълно безплатно“, подчертава тя. Жената е по-носталгична от част от мъжете и се надява един ден да намери смисъл да се върне в родния си град Варна. „Ние не сме страхливци или предатели, наистина ни боли за България и искаме да допринесем за бъдещето на страната“, казва тя.

Елена работи с колегите си в пицария в Бристъл. Тя се чувства подкрепена като самотен родител във Великобритания. Снимка: Личен архив

Разговорът с Борислав, Максимилиян и Пламен обаче разбива всякакви илюзии, че нещо конкретно – като например една по-висока заплата, достъпен лекар или новопостроена детска градина, би могло да върне тези висококвалифицирани специалисти и способни хора обратно в България. Проблемът е, че те са загубили дълбокото си вътрешно усещане на надежда, че животът в страната може да бъде добър за тях. А това не е проблем, който техен евентуален работодател или бизнес партньор в България би могъл да реши сам по себе си. Защото става дума за нещо много по-цялостно, което според тях трябва да се промени – в икономиката го наричат „бизнес климат“, а в обикновения човешки живот е „усещането, което се носи във въздуха“.

Засега усещането им за България е песимистично, но това е, защото са сигурни, че животът може да бъде много по-добър.

Борислав задава дълбок и предизвикващ размисъл въпрос: „Чувствали ли сте някога, че в България има институция, която наистина е зад гърба ви и работи за вас“. И дава пример как в началото на пандемията от Covid-19 всяко домакинство в кралството е получило писмо с подписа на премиера, за да обясни какво прави държавата в новата ситуация и защо се налага да го прави. „Знам, че Борис Джонсън не е седнал лично да пише тези писма, но се почувствах подкрепен и зачетен в онзи момент“, споделя мъжът.

Четиримата българи не вярват, че отвън могат да допринесат за България с нещо различно от изкараните с много труд пари за близките си – например с идеите си за това кое и как може да се подобри в родината. Причината е, че не се чувстват нито чути, нито разбрани. По никакъв начин не виждат себе си отразени в медийното огледало, нито чуват гласа си в думите на политиците. Не усещат, че мнението им е важно за някого, въпреки че реално се вълнуват от случващото се в страната.

Максимилиян и Борислав споделят, че са огорчени от думите на свои приятели от България, които са им казвали, че животът зад граница е за „тези, които искат да им е лесно“. Ясно е, че трудностите на живота във Великобритания не са никак малко, но по-тъжното е разделението и напрежението, което очевидно тлее между двете Българии – тази вътре и тази навън.

Любопитно е, че Великобритания, в която са избрали да живеят в момента, не е техният идеал за общество. Тя не е нито мястото, в което Борислав желае да създаде семейство, нито това, в което Максимилиян желае да остарее. Защо? „Не харесвам прекалено либералните ценности на западните общества. Така човек губи ориентирите си“, казва Максимилиян.

Двамата вероятно изживяват това, за което говори Бойко Боев, създател на сайт и инициатива за българи в Лондон: „Повечето български имигранти първоначално си мислят, че са в чужбина временно, затова животът и мислите им са на няколко места. Това е изтощително положение, тъй човек е като разкрачен и не живее пълноценно нито на едното място, нито на другото“.

Очевидно е, че Борислав, Максимилиян, Пламен и Елена не гледат на живота си във Великобритания само като лично спасение, но и като своеобразен индивидуален бунт, израз на непримиримостта им към случващото се в България. Гласуват на избори, но гледат скептично към политическите обещания за връщане на българите обратно в страната. Не залагат много и на частните инициативи, които предлагат работа в България на сънародници, работещи зад граница. От начина, по който изглежда животът им във Великобритания и от размислите им за случващото се у нас, няма особена надежда четиримата да се завърнат скоро. Отчуждението между тях и родината, както и разликите между двата свята все още са твърде големи.

Източник: mediapool.bg

The post Тихият бунт на гневните мъже и жени, които не могат да се примирят с живота в България appeared first on Начало.

Източник – Региона БГ: Тихият бунт на гневните мъже и жени, които не могат да се примирят с живота в България

      

Share.

About Author

Comments are closed.

Партньори: Вижте Изработка на сайт | СЕО Оптимизация | Най-добри продукти | Евтини стоки | МОЛ за стоки | Най-добри продукти | Бебешки МОЛ | Онлайн Вестник за обяви | Диагноза и Лечение